Всичко..дори и омраза

- Не е наред, нещо не е наред. - жената с черните коси и мъжката униформа се мръщеше срещу замъка на доскорошната си най-добра приятелка. Вече не...Мелиса Сойер беше показала гнева си. Арвен й беше отвърнала със същото..Вече не...Вече нямаше приятелство между тях двете. Затова и царицата на драконите беше тук сега. Можеше да й покаже на какво е способна..Но имаше нещо.
Имаше нещо, там в нейния свят, което тревожеше Арвен. Първо беше изгубила следите на Ним, който така усърдно следеше...Муртаг си беше отишъл с него. Лука, нейният така добър свещеник, който не беше свещеник също беше изчезнал. Беше се отдръпнал така рязко, че беше стреснал царицата. А после и ангелът, нейният съпруг...Него също го нямаше. Нещо се случваше там...Нещо важно, което тя не биваше да пропусне, а пропускаше

Тя се обърна към драконите зад нея и ги огледа внимателно.
- Книфр!Точно ти ми трябваш... - но когато се обърна върху него се показа и главата на едно момче с лилава коса. Когато го видя Арвен беше на път да побеснее.
- МЕРИК!КАКВО ПРАВИШ ТУК!?! - извика с пълно гърло, както обикновено. Вечи никой не се впечатляваше особено от това.
- Извинявай, ваше величество. Не мога да остана настрана.
Държеше се като него. Господи, държеше се като него!Царицата го гледаше така стреснато, че момчето се почувства дори неудобно.
- Дайте задача на Книфр...Ще отида с него.
- Много добре...Връщайте се в двореца!
- Защо? - опита се да запротестира детето.
- Има нещо там..Там се случва нещо

Момчето и дракона я изгледаха внимателно. После сребърното същество разпери крилата си.
- И владетелко...Не искам да се стига до бой - предупреди Книфр преди да излети. Арвен гледаше печално как той изчезва в небето
- И аз, и аз...Но тя ме предизвика....Да обижда мой човек по този начин?Никога!Сега...Трябва да разрешим проблема

Арвен отново се втренчи в замъка. Никой нямаше да излезе освен ако тя не предприемеше нещо. Не, нямаше да остави нещата така. Не и за човека, който я беше подкрепял. Не и за този, който се беше опитал да я спаси. Не и за този, на който тя искаше да прилича малко или много...Въпреки всичко.
Кимна на драконите зад себе си и гордо тръгна напред към вратите. Не я интересуваше дали ще стрелят по нея. Ето, тя стоеше тук, уязвима както всички останали хора. Сега просто щеше да върви напред и да се опита да изпълни замисъла си

"Спокойно, спокойно" повтаряше си постоянно, когато първата стрела падна пред крака та й, но царицата просто я прескочи. Надяваше се всичко да мине както трябва. Драконите подминаха стрелата недоволно и продължиха плътно над нея. Беше им благодарна, не искаше да бъде сама...Беше по-трудно от колкото си мислеше...И все пак трябваше да бъде твърда. Скоро щеше да достигне портите...Съвсем скоро

- Махай се! - изкрещя й Мелиса горе от портите, но Арвен само вдигна глава и се усмихна уверено. В този момент не беше просто Арвен. Когато я беше страх се обръщаше към спомените си. Когато има на кого да подражаваш не е толкова трудно да си представиш, че си силен. Тя вдигна зелените си очи и ги впи в момичето горе
- Няма!е съм страхливка като теб!Отвори ми, Мелиса Сойер Хаус. Отвори ми, или ще срина портите ти, както направих с тези на русалките преди време.
Каза го строго, непреклонно. Когато я беше страх, прибягваше до един съвет, който винаги пазеше в себе си. Нямаше да го забрави...Никога

Момичето горе леко се стресна, но след миг се окопити.
- Знам кого имитираш. Но при мен не минават твоите номера.
Арвен се усмихна. Очите й просветнаха заканително.
- Бриам! - извика спокойно и вдигна ръка. Драконът само това чакаше. Изправи се в цял ръст. Беше огромен. Ревът му се разнесе на километри. После се стовари върху портата заедно с всички останали. Арвен вдигна крак и пристъпи в замъка, все едно нищо не се беше случило
- Това, в което грешиш е, че аз не говоря врели некипели

Мел стоеше пред нея и се мръщеше, но не можеше да стори нищо. Не можеше и това я вбесяваше.
- Спокойно Мел, дойдох да си говорим - каза тихо Арвен като я гледаше с ледените си очи. Знаеше, че трябва да продължи да се държи така ако иска да постигне нещо. Момичето пред нея не се помръдна.
- Мислиш се за нещо голямо? - изсъска след миг, докато царицата на драконите се приближаваше бавно
- Аз ли?Аз, която търпя в двореца си един наследник на черни господари. Аз, която търпя в дома си да се кроят заговори за ужасяващи неща?Аз съм никоя. Аз съм пусъкът в морето, аз съм тревата, която расте из полята. Незначителна....И все пак нещо, което би могло да бъде от полза.
Арвен вдигна глава и се намръщи.
- Защото както крилете, които затъмняват тъгата ти, режейки през бялата тъмнина, осветен от студеното слънце, имам някаква опитомена свобода - изкрещя и пристъпи напред. - При свръхестествената нощ осветена в огледалото, душата ми започва да сваля маската си.
-СПРИ!Нито дума повече! - Мел пристъпи напред и загледа ядно бившата си приятелка
- От другата страна на трошащата се стена отчаяние и надежда носят същото лице. ЗНАЕШ ГО, НАЛИ!?Знаеш ли го!?Отговори ми!Магията, която ще го събуди...Магията, която ще го накара да те убие, за бога!Искаш да го видиш сама?Искаш да видиш господаря?ИСКАШ ЛИ!?

- Млъкни!Глупачка!Казах ти, че не те бива за нищо, казах ти, че глупостта ти ще те убие! - Мел извади ятагана, който носеше от едно време насам и го кръстоса с меча на приятелката си. Помнеше, че не е достатъчно силна. Знаеше, че Арвен е способна на сила, която царицата на животните не можеше да повика в себе си. Арвен беше момичето, което беше живяло в един замък без да има нито една единствена приятелка там. Беше живяла сред войни, магьосници, ученици и придворни и винаги само момчета. Едва по-късно се бяха появили и други, но вече беше било късно. Тя не беше вече момичето, което Бром помнеше. Не беше детето с роклята. Беше момичето с бронята.
- Ти никога няма да разбереш. Ти си глупачката!Ти!Ти! - извика чернокосата отново и замахна с меча колкото сила имаше. Оръжието едва не се заби в земята, защото беше прекалено тежко за нея. Но това нямаше значение. Беше бясна на Мел и ако такъв беше начинът да говори с нея, то щеше да го последва

- Господарке! - опита се да я спре един от стражите, но Арвен не го послуша. Замахна отново с меча и едва не я уцели. Толкова яд й беше набрала, че не можеше да се откаже от това. Не можеше и не искаше, защото трябваше веднъж за винаги тя и Мел да се разберат. Но стражите хванаха и двете, макар и да се противяха доста добре
- Господарке, царството ви е нападнато! - прошепна стража на чернокосата, което я смрази странно
- От кой?
- От Муртаг.
- КАКВО!?! - не разбра тя. Пуснаха я, но залитна от изненада, след миг се изправи.
- Прибираме се - каза с железен тон и прибра меча.
- Страх ли те е? - прошепна Мел
- С теб ще се разправям по-късно, помни ми думата - изсъска царицата и последва драконите си

- И след всичко това да посмее да се изправи пред мен?Пред мен...Глупачка с глупачките!Момче с рокля! - тя трясна гневно чашата и се загледа в небето, все едно искаше да прониже някой дракон с поглед от разстояние.
- Някой ден тъпкано ще й го върна.
Ако се успокоеше съзнаваше, че Арвен е много по-силна от нея и като човек и като владетел. Само че в омразата си не го мислеше така. После погледът й се насочи към появяващите се портали
- Може би идва да ми се извини?
Беше виждала Лука да прави портали. Но пък...Толкова много?

Порталите увеличиха броя си многократно, а тези които излязоха от тях също не бяха малко. Орки и тролове, редуващи се с няколко по- странно изглеждащи същества с брадви и шипове по челата си.

- Орки и тролове?Ще бъдат наказани - изръмжа царицата, беше й дошло много за един ден. После от следващия прозорец, докато биеше тревога разбра защо беше помислила, че идва Арвен. Лука и Муртаг вече вдигаха оръжия, като се оглеждаха "весело"

- Красиво царство за сега.- Сянката се усмихна лукаво, хващайки меча си с две ръце. Русокосият зад нея извади от някъде тояга с метални топчета в двата края, изражението му не се измени особено, но очите му просветнаха дяволито.

- По-красиво може да стане с няколко камари козина и зъби отпред - спокойно се засмя Муртаг, докато оглеждаше оживелия като мравуняк замък

- Спокойно можеш да си осигуриш палто от някое животинче.- отвърна през смях лилавокосата, като вдигна ръка и махна на войниците да продължат с настъплението по- бързо.

- От тигърче ще ме устрои - озъби се той отново и пристъпи напред като се огледа - А може би и едно кралско наметало за покривка за масата ми

- Или пък одеяло.- за първи път говореха на един език, толкова време все воюваха едни срещу други, а сега той й помагаше, макар и за временно. Това я накара да се усмихне още повече, и я настърви наистина да бъде безмилостна.

- Защо не и за килим - усмихна се отново той и кимна на Лука. Войските вече се сформираха, поне така изглеждаше. Разрушената по-рано от Арвен стена доста устройваше орките, но не й защитниците.
- Знаех си, че има нещо гнило - изръмжа царицата, като се показа иззад порутените камъни

Сянката вдигна меча си и махна напред, първите редици влязоха в атака почти мигновено, надавайки викове и крясъци с нахлуването си през срутените стени.

- Супер! - озъби се Муртаг като сложи ръка над очите си, за да огледа по-добре - Отдавна не е имало такова веселие...За мен...Ако не броим битката при Минорското плато, но тогава ангелът се намеси

Рерианалди леко се огледа:
-Доста малко царство.-мъжът леко се засмя:-дано да има повече хора за убване...

- Хора не са много, но...- за първи път Ичоджо се беше обадил, дали обаче му беше разрешено, разбра го само от погледа на Сянката, която се усмихна още по- злокобно:- Животните са в изобилие.- довърши младежа и стисна тоягата си още по- силно.

- О има и малко хора по постовете на пазачи - усмихна се спокойно Муртаг - Пък и скоро ще повикат още хора от съседното царство....

-От съседното?-засмя се Ре.-Та нали драконовото царство е във война с това?