Глупаво..Може би

Заглавие: Глупаво..Може би Сря Май 21, 2008 9:22 pm

"Глупако!Ти май съвсем си се превърнал в моя марионетка, а?"
По-раздразнен Ним не беше бил досега. Идваше му направо да се нахвърли върху човека, който така да се каже му беше осигурил подслон. "И ако можеш да ми обясниш какво правим тук ще съм ти много благодарен!?!"
Всъщност се страхуваше, че тъмнината може да му повлияе зле. Дни преди рождения му ден, Муртаг беше прекалено уязвим срещу злото.
"Стига бе Ним...Искам да проверя...Някой ме вика, знам това"
"Вика те?Кой?" това вече го обърка. Не, по-добре беше да не му го позволява. По-добре беше да не доближава това място и все пак бяха вече тук "Недей, Муртаг. Твърде опасно е"
"Ха ха...Опасно за кой?"
Ним си премълча и наведе глава. Мъжа до него стисна меча и прекрачи прага на Каз Модан. Нямаше никой или така изглеждаше.
"Ще те убия...Напомни ми...Как можеш така спокойно да си влизаш, когато знаеш, че тук винаги дебне нещо. Ами ако е капан на Джоунс?На Сянката?"
Муртаг се спря за миг, после погледна партньора си с онзи сигурен поглед, който не търпеше възражения.
"Не е Джоунс. Не е Сянката. Той е някой друг"
"Той?Значи е мъж!?" побърза да го настигне, защото лилавокосия беше отпрашил по пътя напред. Елфът не си спомняше наоколо да се е появявал черен господар в мъжки вид. Ами ако наистина беше капан?Тук нямаше никого...Беше прекалено тихо.
"Спомни си къде се "
"Ти си спомни кой си!" внезапния гняв го уплаши, когато Муртаг се обърна към него "Остави ме да вървя. Знам за опасностите, Ним. Надявам се, че си наясно?"
Този път елфът изчезна. Поне така изглеждаше, макар и Муртаг да усети, че духът не се е прибрал. Спря несигурно, но после пак продължи. Искаше да провери...Дори и да не беше празно, тук в замъка или наоколо имаше някой. Някой близък?
В една друга посока Ним си проправяше път сред дърветата. Далеч от замъка, много далеч, но в пределите...Отново нямаше никой. Кой викаше тогава Муртаг....Вероятно наистина беше капан. Просто капан. Натъкна се на първи признак, че не бяха сами. Полянката, на която се натъкна беше необичайна дори за това място. Черните треви лениво се поклащаха на неусетимия вятър. Черните треви. Ако Муртаг беше тук щеше да си спомни повика. И същите тези треви. За Ним това беше предупреждение. Спря и се огледа, но нямаше никой.
"Не...Не може да е тя...Вещицата едва ли е тук" отхвърли първата възможност...Но нямаше други. Освен нечистокръвния господар и Сянката Ним не беше сигурен дали останалите са живи..Дали съществуват. После се сепна. Някой бродеше из тези поляни. По-добре беше да се омита. Така че бързо се обърна и тръгна да настигне Муртаг. Ако не го бе направил щеше да види и отпечатъците в почвата. Отпечатъците на чифт обувки. И очите, проблеснали далеч от това място, край една скрита пещера. Наистина имаше хора тук. Пък макар и забравени от всички, "дружно" живееха под земята и чакаха своя час.
Мечът засвети ярко, докато Муртаг стоеше пред стълбите на замъка несигурен отново. Май вече леко съжаляваше за това...Но не особено. После вдигна Гламдринг и се огледа. Беше тихо...Прекалено тихо.
"Гората я няма вече. Огънят я отнесе. А още трепериш от спомена и въпреки цялата тази пещ ти е студено. Толкова, толкова, толкова много студено. Сега вече няма нищо. Съвсем съвсем нищо. И затова е студено. Никога не е било. Всичките години в пустинята, под палещите лъчи на самотата. Знаеш как да се бориш с това. Но не и със студа. И разбираш, че не можеш да продължиш. Разбираш. Че не искаш да продължиш. Никъде." спомените се въртяха из главата му, а това го беше чул много отдавна. Сякаш в друг живот. И беше дълго, но знаеше, че не бива да го казва тук. Дрейгън Дроу вече не съществуваше. Свали меча и въздъхна като се вгледа във вратите. Сякаш чакаше някой да се появи от там, а той не идваше.
"Когато е горещо, боли. И винаги боли, и винаги е горещо. И когато вървиш, и когато черният пясък шуми под краката ти. Тихо, съвсем тихо, както е винаги тихо. Черно и тихо, и когато поглеждаш към огромното синьо слънце, то изгаря кожата ти, кожата ти, която отдавна е изгоряла. Сивите сгърчени мускули по черните скули треперят, когато боли. Винаги треперят, защото винаги боли. Но сините ти очи винаги срещат слънцето. Те никога не изгарят. Те са твърде крехки, за да горят. Те са най-крехкото нещо на света. Те са невинни очи. Те гледат напред и погледът ти се залавя за безкрая, за самотата на безкрая и тегли тялото ти след себе си. Стъпка по стъпка. Някога имаше прозорец и картини, които само очите виждаха през него. Някога имаше прозорец, който вече го няма, а картините се стопиха в безкрая, всички без една. Една голяма картина и две птици, и две трепкащи малки сърца. Картината е само в очите ти, тя се отразява в техния поглед, тя е винаги там отпред, и те я търсят, а я няма, а е само в тях, а никога не я е имало. Но когато очите гледат в безкрая и гонят себе си, не боли. Какво друго изобщо има значение." машимално започваше да разказва тази история. Чул веднъж единединствен човек да я казва. Дали го познаваше?Малко по малко започна да оставя пътя зад себе си и да се доближава до вратите на замъка. Не, нямаше никой, поне не сега. Сега беше само той. Само той, тук. Само той в очакване нещо да се случи. Но какво?

Блестящата птица летеше стремглаво в небето. Птицата на фона на чернотата, която носеше слънцето със себе си. Той беше тук. Въпреки всичко беше тук. Настигна лилавокосия точно когато онзи понечи да се скрие в тъмнината на замъка. Настигна го и кацна на рамото му.
- Кевин? - учудено го докосна Муртаг, когато усети силните нокти на ястреба на рамото си. Съществото просто изписука доволно, че е настигнало целта. - Алемаро...
Сега не беше страшно, защото не беше сам. Защото снего имаше две същества, ако не много. Две същества и то най-важните в живота му.
"Ако си толкова умен, кажи ми добра причина, за да не те телепортирам веднага" нежният глас на ангела прозвуча в мрачния коридор, който изобщо не ги приветстваше с добре дошли.
- Моля те, не започвай и ти. Първо - някой ме повика и второ...Искам да премахна ужасната магия на Джоунс. Разяжда ме, Кевин, убива ме...Не мога да я търпя.
"Тогава побързай. Библиотеката е някъде горе. Но не прави глупости...Моля те"
Мъжа кимна и заедно със светещия меч и птицата на рамото си се скри в тъмнината.
"Моли се да няма никой, защото в противен случай наистина ще те убия." закани се спокойно Ним. Той задържаше вълчата магия, беше по-силен сега. Знаеше, че може...Нали нямаше да се бавят?Все пак всеки момент можеше някой да се върне в убежището си. Макар че и Кевин и Ним бяха сигурни, че Муртаг ще се справи с това. Все пак беше син на вещица, син на мрака и отчаянието. Това беше също така и негов дом, пък макар и никой да не знаеше. Никой, само малцина избрани, които просто го бяха научили. Ако някой тук разбереше щяха да го подгонят за да го убият...Или да го поискат на своя страна. Нечистокръвният господар винаги можеше да е от полза. Но само ако се издадеше сам, без да го знае.
Светлината на Гламдринг и ястреба му сочеше пътя и в същото време го издаваше от далеч. Беше пусто, а онази магия за разместване още витаеше тук, но поотслабнала. Така беше по-добре. Ако се загубеше обаче дори и Ним нямаше да му помогне. Затова се водеше от инстинктите си и се насочи към онова стълбище, от което едно време беше излетял като побесняло вълконещо. Едно време ли?Не беше толкова отдавна. Но това нямаше значение. Трябваше да намери това, което търсеше и да се маха. Торн се безпокоеше, Ним и Алемаро също. За Муртаг това беше ненужно. Че какво можеше да се случи в запустял стар замък, принадлежащ на Сянка?Скоро бяха горе и той блъсна спокойно вратата.
- А сега да се позабавляваме, момчета. Надявам се праха да не ви безпокои...Аз бих чистил замъка си, но кой знае. Някои могат да имат алергия към чистото.
Ястребът кацна някъде горе и заприлича на лампа. Муртаг му се намръщи, не беше подходящо сега, но това му напомни, че бърза. Сложи меча в ножницата, но така, че за всеки случай да може да го извади ако потрябва.
"А какво търсим?"
"Глупав въпрос, Ним. Ще четем книги!...Добре де свитъци" разчисти с бърз замах каквото му трябваше и се настани близо до вратата.
"Хайде ти като малко по-прозрачен да ми помогнеш?"
"Аз тук какво съм?Я поработи малко и сам"
Изобщо не беше в настроение. Муртаг повдигна рамене и се зае сам. Знаеше, че са му сърдити, беше дошъл тук без тяхно разрешение и знание точно сега, когато се притесняваха от нещо. И тримата му спътници.
- Ама че сте и вие. Следващия път ще тръгна с Алзиеа или пеша.
"Мислиш, че Алзиеа ще те пусне?" намеси се Кевин изненадано.
- Естествено. Не познаваш вълка си, Кев. А аз я познавам, все пак съм я отгледал. Почти не ме хванаха в Дрейгън Дроу с онези книги и месото, което крадях от учителя по история.
"Крадял си от учителя по история?!"
Муртаг му се засмя, но продължи спокойно да разглежда. Знаеше, че учителят по история беше любимият на Кевин. Просто трябваше да го има в предвид.
- Твоята Алзиеа беше по-важна от глупавите му години. "Запомнете, че през еди си коя година наоколо се струпали едни хора и се ступали"
"Но това е важно!Историята имам предвид"
- Защо ми е да я уча, като ти си жив речник, още повече, че дори и подробностите знаеш. А и други неща, които не учихме там. Примерно кога е построен Каз Модан...Добре де добре, все пак преминах изпита нали...Макар че накрая заспах, а после се оказа, че листа се е изписал сам. - при последното Ним прихна, а меча просветна весело. - Аха, издаде се, тарикат такъв. После щяха да ми дават медал, защото съм преминал изпита по най-скучната част от историята. Та и подробности на всичко отгоре. Престара се, приятелю.
"Не, не съм. Когато аз бях на твоето място се изискваше точно това. Когато бях ученик. Но се изискваше тук, в Каз Модан. Както и да е. Хайде по-сериозно"

- Много е тъмно тук...
"Ти си луд"
- Да запалим светлини...
"Ще трябва да те извлека от тук насила"
- Млък!Да не съм чул гласа на никого вече!
Беше там, близо до стълбите. Имаше нещо масивно там, може би той го беше сложил, за да запречва стълбите. Беше канапе, кой знае от коя от стаите, които Муртаг беше отворил, независимо дали бяха заключени или не. На това канапе имаше малък куп свитъци, които стояха готови за четене и вероятно представляваха стари и забравени вече истории...Кой знае дали бяха истински..А защо да не бяха? Върху тези свитъци, с дръжката, опираща до ръката на седналия мъж стоеше Гламдринг, а върху него - един ястреб. Мъжът от своя страна беше се настанил като у дома си, беше запалил една факла и се наслаждаваше на почивката. Беше разтворил един свитък и го държеше пред очите си, факлата го осветяваше добре.
"Муртаг един простичък въпрос преди да млъкна. Какво ти става, бе!?!"
- Много просто, Кевин...Чакам домакините, не обичам да влизам в чужди домове без покана. Понякога го правя, но пък ще трябва да се извинявам...
Имаше скрита причина. Те не знаеха каква. Този път той нямаше намерение да им каже. Може би искаше да се срещне с някого?
"Той иска да види Кейти Джоунс!" извика изненадано Ним в главата на ястреба, а съществото подскочи изненадано.
"Ама за какво му е потрябвала тя?Плюс това тя едва ли ще се върне тук...Какво му е потрябвало да си влиза спокойно тук и да чака..Точно Джоунс?Ним това не ми се струва правдоподобно"
"Не, мисля, че съм прав. Кевин...Аз и Муртаг не виждаме в лицето на Кейти просто врага. Тя има нещо в себе си..А и вълчата магия, помниш ли..Мисля че съм прав..Но дали.."
Ястреба погледна с половин око лилавокосия до себе си, който вече слагаше крака на малка масичка, повикана отново от някоя стая. С нищо не показваше намеренията си. Всъщност кога ли ги беше показвал?Може би рядко. Без да обръща внимание Муртаг взе факлата и я сложи в една ваза, появила се заедно с един шкаф зад канапето.
- Това вече мога да нарека временен дом... - усмихна се и отново хвърли разсеян поглед върху странните букви. Нещо го тревожеше. Размишляваше върху нещо друго. При последните му думи навън гръмна и започна да вали силно. Беше дошла истинска буря, макар че това не го притесняваше особено. Нали бяха вътре?
Върху масата се наредиха няколко чаши и някаква бутилка. Това всичко от замъка ли идваше?До бутилката дойде и купа с плодове.
"А мога ли и аз да почета?"
- Моля, заповядай на скромния ми диван, Кевин..Само че като птица ли?
"Не мога да чета като птица, знаеш го много добре!" разтърси се малко и се озова върху нов диван, някъде збутан в ляво, и там имаше достатъчно светлина, но самият ангел не се виждаше.
Без отново да отделя очи от свитъка, който се правеше, че чете или наистина четеше Муртаг подхвърли няколко безразборно хванати свитъка на Кевин, после и нещо, което не се различаваше в тъмнината.
- Колко отдавна не съм те виждал съсредоточен, господин всезнайко. - подхвърли спокойно, докато ангела взимаше с замах очилата.
- Достатъчно с игрите..Вече прекали..Достатъчно, Муртаг.
Лилавокосия го погледна, за миг в очите на Кевин заискри ангелската му магия и ездача потръпна, но го прикри бързо.
- Достатъчно с кое Алемаро?
- Няма да ти го позволя.
- Нима няма да обърнеш внимание на желанието ми?
- Не и докато не го разбера. Послушай ме веднъж в живота си!
- Ти ме послушай веднъж в живота си!Оставам тук. Точка..Хайде, давай..Изпусни си нервите, изпепели ме, не знам..Давай, хайде - размаха многозначително свитъка и го погледна с лек гняв. - Не мога ли един ден да помисля сам без отделни съвети и подобни?
Самият ангел не отговори, макар че продължи да гледа намръщено, а понякога дори изглеждаше, че иска да възрази. Но засега трябваше да замълчи. Беше вече решил. Още съвсем мъничко и щеше да го изкара от тук насила. Наистина този път беше сериозен, макар и Муртаг да го приемаше просто за недоволство

Наистина беше недоволство. И то какво. Ангелът трепереше нервно и се мръщеше насреща му. Спомняше си само един подобен случай..Много отдавна. Само Муртаг го караше да се ядосва, никой друг. Само веднъж.
"Кевин..Успокой се..."
"Млъкни..Ще му кажа аз на него..Наслъждавай се на почивката ще ми казва." - изправи се треперейки и изпусна очилата от ръцете си - Няма да стане.
- Кое? - отвърна спокойно Муртаг, все пак остави това, което държеше настрани и леко посегна към меча за всеки случай.
- Кое ли?Тръгваш си от тук веднага - рефлексите му бяха мигновени, но забравяше, че и Муртаг очакваше това. Белите линии от ръката на ангела се овързаха около Гламдринг. Но Кевин не се отказа и дръпна силно. Това накара Муртаг да се изправи и да освободи меча. Кевин светеше гневно като наелектризиран и беше нещо повече от яростен
- Ще те изкарам от тук насила дори и да трябва да те влача по пода! - при което извади един не така удобен ятаган, кой знае от къде, за да го кръстоса с Гламдринг.
- Ха!Значи ще мислиш, че ще успееш, м?
- Разбира се..Магията ми е по-силна от... - спря се преди да издаде тайната си. Не биваше да губи контрол, никога не го беше правил.
- От глупавите ми сини умения, нали? - заяде се лилавокосия и отново парира удара с ятагана. Само че лявата му ръка беше омотана от бялата магия на ангела и Кевин стисна здраво.
- Ще излезеш от тук.
"Моомчета..." опита се да се намеси и Ним, но единственото, което получи беше игнориране.
- Ти си виновен за това, че си се родил крилат!Няма да ти се подчиня!
- Не те карам да ми се подчиняваш, а да ме послушаш.
- Цял живот те слушам!Омръзнаха ми глупавите ти проповеди!Ако можех щях да бъда сам..И нямаше да слушам никого!Мога да се справя..Да не мислиш, че когато бях дете е било различно. Тогава теб те нямаше!
- Значи искаш да изчезна?
- Изчезни!
- Добре!
Двамата се обърнаха едновременно към изхода, Муртаг още с завързана ръка и повалиха двете същества в тъмнината на изхода.
- Парти! - беше опасно тук, съзнаваха го, но Муртаг нямаше да си тръгне, преди да се изясни с онзи, който му беше нужен. Ако трябваше дори щеше да превземе замъка, но нямаше да си тръгне. Първата му цел - Кейти Джоунс - беше тук. Заловиха я без особени проблеми. Вейлън го нямаше. А пък Ним виждаше в това, как тя лесно се предаде, нещо странно. Нетипично..Беше замислила нещо. Кевин остана сърдито до входа, а далеч от него, в Тронната Муртаг завързваше момичето и се мръщеше. Рядко се караха. Не беше сериозно. Но можеше да стане, стига да продължаха в същия дух.
- Знаеш ли, тук е много хубаво - засмя се Муртаг, когато се увери, че е готов. - Защо не поседнем да почакаме?
- Кого?Сестра ти ли?
- Не мога да чакам сестра си, защото тя е мъртва.
Това много я учуди, защото самият Муртаг беше казал, че има друга сестра и че тя е..Какво му ставаше на тоя?Дали понякога блъфираше?Вероятно...Все пак тя още беше осенена от идеята да го държи под прицел.
- Защо не пообиколиш?За да се увериш, че съм сама?
- Но аз вече го направих, глупаче..Знаеш ли, ако беше си останала предишната може би щеше да си по-сладка. Както и да е, щом си решила, твой проблем.
Той направо се разплюска върху трона, най-нахално. Все пак беше единственото място за сядане.
- Не можеш да седиш там?
- И ти ще ми попречиш? - ухили се той, после я игнорира съвсем и се загледа в тъмния таван. - Тук си ми е добре. Наистина. - прошепна след миг и затвори спокойно очи. Беше тихо..Необичайно, но все пак добро.
- Махай се!Махни се от трона!
- Много важно..И без това е стол..Какво като му викат трон?Тронът е пак стол...Че не е толкова отровно, Джоунс, спокойно.Стол - значи място за седене.
- Престани с глупавите разсъждения!Махай се!
- Крещи..Но няма да успееш... - засмя се и отново обърна глава към тавана, като стисна меча в ножницата си
- Ще накарам орките да те разкъсат..Ще те разкъсам..Ще изпълня клетвата си!
- Кълна се, никога да не изяждам теб. С когото пет години кокъл съм делил!Кълна се!Попадне ли в пещта един от нас, да му подам солта..Заклех се!
Муртаг имаше за цел да я нервира и го постигна. Тя почервеня цялата, докато Ним се смееше.
- Какво?За орките това си е добра клетва...Изричат всичко с нея, трябва да им предложите...

- Да се съсредоточим към по-важното. - мъжът в дъното се изправи и Кейти вдигна ядосаната си глава към него. Той се доближи спокойно и приклекна, за да се изравни с нея.
- Знаех, че щеше да изпратиш Вейлън при Арвен. Но не мислех, че ще дойдеш да ме видиш тук. Може би искаше да остана неподготвен?Не живя ли достатъчно с мен?Ти загуби разума си, Джоунс. - замислено въртеше в ръцете си нещо малко и я гледаше изпитателно, като че ли зад думите си криеше други.
- Никой не е загубвал разума си. - момичето се стараеше да бъде спокойно, макар че гласът й трепереше от гняв.
- О напротив, напротив.. - Муртаг кимна няколко пъти, убеден в нещо. После доближи глава, поради това, че Кевин стоеше до вратата и явно слушаше, макар и сърдит. - Много добре знам, че дойде ли някой тук, такъв, който прилича на теб и става малко лошо. За теб, не за другите. Ти проваляш себе си, никого другиго.
- И си дошъл да ме спасиш ли?
- Не, разбира се. Как би могла да тръгнеш с мен наобратно?Ти вече нямаш шанс там, знаеш го. Сега бъдещето ти е свързано с тъмнината и какво толкова?Това за теб е радост. Както някога Ним ти също искаш нещо повече за себе си. Но имате една разлика. Първо, за разлика от него ти не си така силна, че да издържиш всичката болка и да останеш с мечтите си. А второто е, че никой никога няма да те спаси. Една разлика ли казах?Много повече.
Той се изправи, обиколи я няколко пъти, после извади Гламдринг. Очите на Кейти светнаха, тя искаше този меч. Беше само предлог, зад искането се криеше нещо друго и Муртаг го знаеше. Причината, поради която яростта й тъй често излизаше наяве и поради която той беше целта й.
- Мечът не ти е толкова нужен, след като магията е заключена твърде надълбоко. Там, където Ним никога не ме допуска и може би е прав. Кейти, кажи последните си думи сега.
Каза го с ледено спокойствие, а момичето трепна. Ледени капки избиха по челото й. Муртаг по-скоро усети, отколкото чу как Кевин наостря уши изненадано. Мечът просветна в опит Ним да каже нещо, но не успя. Думите на Муртаг идваха за всички твърде изненадващо.
- Не...Не би могъл да го направиш - прошепна момичето, усещайки острието на меча опряно в тила си. Гламдринг дори не трепваше, макар и досега Муртаг да не беше правил екзекуции
- Това едва ли са последните ти думи, Джоунс - беше отговорът на Муртаг с неестествено тих, но сигурен глас - Знам, че никой не може да те спаси, а и не иска. Ти не си нужна никому. И направи твърде много неща. Дойдох за да те чакам и ти дойде. Дойде за екзекуцията си доброволно без свидетели.
Момичето се разтрепера и заклати глава. Муртаг беше ли способен на нещо подобно?По бузите й се стекоха сълзи.
- Не ми се умира. Не и тук. Не и сама.
- Знам..И все пак е нужно, Джоунс. - не успя да каже нищо друго. Колко екзекуции беше виждал досега?Доста..Пък и спомените на Ним бяха пропити само с кръв. Кръв. - Никой няма да те спаси, Кейти. Сбогом

Мечът отново засвети, когато изпълни предназначението си.
"Муртаг не мислех че.." но Ним не довърши. Просто нямаше думи. А и едва ли лилавокосия му обърна особено внимание. Изчисти острието и го прибра, а после излезе от залата, следван от все така мълчаливия Кевин. Ангелът беше избрал да не се меси, просто го беше понесъл. Сега следваше Муртаг като бодигард и го гледаше с някакъв странен поглед. Ним от своя страна не промълви и дума повече. Навън беше отново тихо. Но Муртаг се спря на пътеката и погледна към дърветата, там към гъстотата.
- Не смятах, че ще дръзнеш да се появиш толкова наблизо - проговори високо, гласът му леко трепереше заради онова, което беше извършил. Ангелът потръпна и се загледа към дърветата, но нищо не виждаше. Гламдринг се разгоря с още повече сила. Значи все пак не бяха сами.
"Знаеш, че не ме виждаш, но ме усещаш. Поздравления, скоро пак ще се видим" беше отговорът, после някой се размърда някъде там и всичко изчезна. Муртаг въздъхна и отново се обърна към Кевин и неговия намръщен израз.
- Защо?Защо сега и тук?
- Не трябва да.. - ангелът го прекъсна като почти не го зашемети с последвалия удар. Рядко си изкарваше нервите на някого, но дори и когато го правеше не използваше целия си гняв. Муртаг залитна по пътеката и падна по гръб. Ангелът остана на мястото си.
- Не започвай да увърташ. Знаеш, че това не одобрявам в теб. Нима не помниш Битката?Муртаг?
Муртаг затвори очи и се намуси. Знаеше..Знаеше го наистина. Но..Какво трябваше да стори?
- Колко години?Колко години Муртаг, говоря ти едно и също. Не искам да те подчиня на себе си, искам да ти помогна. Знам, че говоря твърде много, но какво за бога би направил ангел като мен?Нима трябва да те оставя? - той изправи в момента безпомощния Муртаг и го погледна отново. Понякога изглеждаше много повече от приятел.
- Трябваше да...
- Знам, че понякога ти досаждам. За бога...Муртаг, опитвам се да те спася. Не знаеш какво ми коства всичко това. Ним знае, но не и ти. Нека не го узнаеш никога. Мълчи и не казвай нищо, не искам обяснения, нито пък твоите завъртулки и извинения. Искам само веднъж завинаги да си отидеш от тук. Да си вървим, Муртаг. Моля те.
Муртаг умърлушено наведе глава. Нещо не му даваше мира и знаеше, че ангела знае какво е. Надяваше се Кевин да измисли нещо
- Но не мога, Муртаг. Аз съм ангел, но не ме бива в това. Ти уби Кейти и няма грешка, няма кой да твърди обратното. Видяхме го. И ти забеляза, нито аз нито Ним ти направихме забележка. Дори не се опитахме да те спрем. Ти направи това, защото за теб то е правилно. Муртаг, аз ти прощавам, наистина. Вярвай в себе си и не се връщай към това. За теб бе важно. Да си вървим. Достатъчно престояхме тук. Да си вървим, Муртаг.
Лилавокосия го погледна и кимна. Кевин му се усмихна. Защо понякога Муртаг се държеше така детински?Караше ангела да се чувства доста странно. Бялата му светлина осветли част от пътеката, когато накара крилата си да се разперят. После се издигна и хвана мъжа, направи няколко лупинга и се устреми към своята цел. Дали щеше да стигне до нея?
Имаше кой да му попречи и това бяха орките. Беше капан. Ангелът избегна порцията стрели и се извиси по-високо. Но пък там имаше грифони.
- Остави ме, Кевин, ще се бием.
- Без такива, Муртаг..Ще те заведа вкъщи и без припирни във въздуха! - кой знае как се шмугна между грифоните и избягна стрелите от долу. - Бях сигурен, че ще имаме проблеми. Дали ще се ядосат, ако я видят?
- Надявам се да подминем тази част.
- Тогава се дръж здраво!

- Хайде...умнико...Измисли нещо! - Кевин му беше обърнал гръб, така че не знаеше каква е физиономията му. Бяха ги свалили и ангела тъкмо изваждаше последната стрела от крилото си
- Не гледай мен, ти си умникът - спокойствието му беше запазено, поне засега.
- Знаеш, че няма да минем мирно. Да се бием!
- Не и в Каз Модан с Гламдринг!
- Ооо..Милостиви боже защо си ми пратил двама типове, които все държат на своето? - казваше го с ирония, докато се облягаше на Кевин и се мусеше.
- Ха!Чуй кой го казва..Знаеш ли какво ни е на нас? - намери дръжката на меча му, докато орките ги обграждаха. Лилавокосия държеше острието в ръка, увито в черен плат и стоящо безполезно
- Какви ги вършиш?Ако те видят ще се сбогуваш с крилцата си...
- Ще ти дадат едно бутче, не се притеснявай..Ще пещат ястреб на шиш. - не звучеше като шега, а никой нямаше намерение да се смее. Ангела стисна меча и затвори очи. Усети енергията, която Ним не можеше да скрие от него. Озова се в коридор. Черен, мрачен, зловещ, студен...Преди беше ли бил тук?
- Какво правиш, Кевин? - чу учудения глас на Ним зад гърба си. Той беше отворил една врата, която ангела не беше забелязал. От тази врата идваше слънчева светлина, която изобщо не се вписваше в обстановката. Елфа го хвана и го въведе вътре. Беше стая, която беше добре позната за Кевин.
- Какви ги вършиш?Знаеш, че е опасно. За теб!Ангелите не могат да се месят в черни работи..Не и ангелите..
- Да, благодаря за предупреждението, Ним...Няма да се меся, обещавам, няма да търся магията, която криеш или крие меча...Искам помощта ти.
- Помощта ми? - елфа отстъпи намръщено - Твърде много притежатели смених. Не мога.
- Не искаш...Направи го заради Муртаг, става ли?Само веднъж?
Знаеше, че Ним е много недоверчив. Беше го наблюдавал от далече. Спомняше си го, или поне си мислеше, че си го спомня. Ако успееше, щеше да вземе меча от Муртаг поне сега. Беше твърде опасно да използва това оръжие тук.
- Само веднъж - умолително повтори ангела. Ако Муртаг беше важен за него Ним щеше да разбере.
- Спасих го преди, а сега ме молиш да го предам. Господи, Кевин, сигурен ли си, че си ангел? - очите на елфа просветнаха сърдито
- Твърде дълго съм бил на тази земя, за да бъда истински ангел. Няма време за това!
Виждаше, че елфа се колебае. Не можеше да го направи, не можеше да даде меча на някой друг. Можеше, но го беше страх. Всеки път. После Кевин беше изхвърлен от стаята, от коридора и меча просветна в ръката му.
- Браво Ним! - извади оръжието и огледа насъбралите се орки. Почувства как Муртаг остава несигурно до него, останал беззащитен.
"Мразя това, чуваш ли!Прави това, което ще правиш и побързай" посъветва го елфа и сякаш изчезна от лицето на земята, вероятно наложил си като идея да пази тайната на Гламдринг
- А сега да се оправяме с другарите на Кейти - прошепна Кевин, правейки се, че не го е чул.
Муртаг се наведе инстинктивно и ангела замахна. Гламдринг изобщо не му беше по вкуса, а и не беше за неговата ръка. Но нямаше избор. Усети как Муртаг от другата му страна преминава на друга защитна вълнаи замахва с юмрук. Колко момчета беше повалил с това..Заради Торн едно време лилавокосия се биеше почти всяка вечер. Не винаги излизаше победил, даже в повечето случаи винаги го побеждаваха, но важна беше смелостта.
- Внимавай с това де!Остро е! - извика изнервено, когато Гламдринг почти не му отряза ръката.
- Извинявай...
Малко по малко леката битка се превръщаше в битка "бий се или ще те хванат". Муртаг нямаше да го позволи, що се отнасяше до Кевин щеше да се опита.

Мечът в ръката на ангела отново започна да се бунтува и това беше проблем. По-скоро Ним. Кевин разбра, че трябва да се наложи да се опита да отстрани елфа. Пречеше..Поне сега..Или пък Кевин не разбираше?С голямо усилие пречупи елфа, което му изразходва доста сили. Все пак Ним не беше използвал цялата си мощ, но беше достатъчно. Ангелът отново се озова в коридора. Сега минаваше покрай отворени стаи. В една намери поляна с розови цветчета. Другата имаше всевъзможни удобства, меки възглавници и завивки...А в някои имаше книги и една пълна с доста странна вода. Помъчи се да влезе във всички тях, но Ним го отблъскваше гневно. От това на Кевин му стана ясно, че това е мястото, което Муртаг и Ним в своите разговори наричаха "дом". Тук прекарваха дългите нощи, когато бяха сами. Това беше техният дом.
Нямаше време да се бори с елфа да влиза в стаите. Озова се на желаното място. Беше зала. Невероятно как всичко това беше скрито само в един меч. Залата беше просторна, чиста и тъмна. Веригите около вратата показваха, че е добре защитавана.
- Трябва ми тази сила, Ним. Покажи ми я. - прошепна ангела и пристъпи.
- Никога! - това накара дори ангела да потръпне, когато очите на Ним просветнаха от тъмния ъгъл. До него имаше само една маса, а върху нея - златен ключ.
- За добро...
- Ти оглупял ли си?Никой..Никога..Не е използвал силата на Гламдринг..Черната магия..Магията на Хю, на Зимното отчаяние за една дузина орки! - от начина по който крещеше ставаше ясно, че никога преди не беше го правил дори на Муртаг. Всъщност с Муртаг се държеше дори бащински, ако не се стигнеше до глупави спорове. С голямо притеснение ангелът разбираше, че ще трябва да използва сила. Пристъпи напред и се опита да погледне Ним спокойно.
- Аз...
- Никакво аз!Никакво аз, ангеле..Идваш от различен свят, различно време..Как би могъл..Как би могъл да искаш това..Ти бялото същество. Съвземи се, съвземи се!
Какво му ставаше?Нима губеше разсъдъка си?Това не беше нормално..Не беше..Ангелът се приближи и хвана ключа на масата. Ним не се опита да го спре, но се намръщи. Миг след това Кевин пусна ключа.
- Не е този, нали?Този ключ не отваря нищо.
- Прав си. - Ним се усмихна. Зловещо, направо лудо. - Аз съм ключът.
Настъпи тишина. Някъде там Кевин чу, че отвън Муртаг все още се бие и се опитва да защити вкамененото му тяло.
- Щом ти си ключът...Как?
Ним се засмя и скочи на масата. Очите му блестяха в една светлина, която Кевин не беше срещал. Едно време едно дете беше срещнало един окървавен елф до едно дърво със същата светлина в очите.
- Аз. Аз съм ключът за силата на Гламдринг. Когато мечът бе създаден, създателят вгради в мен ключа. Затова мечът ми се подчинява и магията му също. Мога да реша кога да я отключа. Но не за теб. Ключът, той е затворен в моето сърце
Ангелът трепна, за миг беше готов да удоши елфа, но се сдържа. Ним се изправи.
- Върви си...Върви си от Гламдринг!Върви си от дома ми!И от дома на сина ми!
Помследното беше казано с приглушена нотка, елфът протегна ръка и запрати по ангела някаква магия. Беше прав..Наистина прав...Какво правеше Кевин тук..Не искаше..Какво го беше накарало да дойде...
Озова се навън олюлявайки се. Мечът отново попадна в Муртаг и той започна да сече наред. Докато ангелът още стоеше, гледайки ръцете си.
- Какво..Се опитах да направя? - после в главата му изникнаха и последните думи на ним..От дома на сина му?Изглежда имаше нещо, което ангелът наистина не разбираше.
Муртаг се справи много по-бързо, но се случи нещо, което не беше предвидил. При една от битките с един дебелак изпусна меча, някой го настъпи и резултатът беше, че Муртаг беше заловен. Ангелът също, без дори да направи опит да помогне, като още стоеше изненадан от себе си.
"Ним къде си, бе човек!" лилавокосия успя да се освободи, но никой не му отговори. Или партньора му беше прекалено ядосан..Или просто го нямаше. За миг зърна сред дърветата отново онзи, който го беше повикал. Но нямаше време за това. Хвана ангела и вдигна потъмнелия меч. Пак беше се забъркал с тези глупави орки...Но нямаше значение, беше дошъл...само да убие?Или да бъде убит?Той не беше убиец, това, че живееше с такъв го променяше само доколкото да изпълни това, което смяташе за правилно.
- Кевин ехо..Съвземи се де....Ама че сте и вие, сега пък ме оставихте сам - той се намръщи и се огледа - Вероятно сега ще действам по своя си начин.
Хвана един надвесил се клон наблизо и се покачи на дървото.
- Ще се бием един на стотина. - трябваше му бързина и ловкост, колкото за да защити приятеля си. За себе си в момента не мислеше, че ще успее. Просто защото беше пропуснал много тренировки за това. Не, че му липсваше талант. Беше малко несигурен. Остави меча на дървото и скочи на съседния клон. Нямаше да се счупи, просто защото знаеше как се бяга по клони. Малко ли беше бягал от Бром?Както и очакваше орките го подгониха с викове и крясъци. Само се молеше да не стане твърде напечено, ако откриеха Кейти вътре или дойдеше някой с по-висок ранг. Отново взе меча след миг и го остави на гърба си. Не можеше да го остави. Хубавото беше, че не закачаха Кевин. Поне засега. Някой се закатери по дървото. Ако станеха много щяха да го прекършат. Наложи се да мине на следващото. Не, че имаше особено смисъл, защото орките бяха твърде много.
"Хайде де..спокойствие..спокойствие..Все пак и преди се е налагало" само че не беше толкова сам. Ним поне можеше да се обади. "Късметът си върви ръка за ръка с мен..Няма що"
Имаше чувството, че е обграден. Някак знаеше, че не може да използва меча сега. Това, че Ним го нямаше означаваше, че нещо е станало между него и Кевин. Да не би още да спореха там някъде?Ангелът не се беше помръднал от онова място. Тогава трябваше да прибегне до друго. Извади няколко кухненски прибори, които носеше от кой знае къде. Чуха се весели подмятания на оркски и смехове
- Добре де, вилиците са за ядене. Но могат да се използват и така - хвърли ги на посоки и чу, че уцели някой или някои. Само че това щеше да ги разгневи. "Сега малко акробатика няма да е зле...Ним ще те убия когато се върнеш"
Сложи качулката на палтото си в опит да се слее с тъмнината наоколо и тръгна колкото се може по-безшумно. Не беше лесно със съществата, изникващи от всякъде. Не бяха ли малко много?Ако се връщаха скоро целият замък щеше да е пълен..Това означаваше ли, че това е вид войска?А дърветата не бяха много..Скоро щеше да се наложи да слезе на земята и да влезе може би в замъка. Измъкна друго оръжие, което също носеше за тежки случаи като този и се приготви да скочи от последното дърво.
"Дано нямам непредвидени гости..Не че тези са предвидени..."

Далеч от него, сякаш на хиляди километри, на едно тъмно място Кевин се въртеше безпомощтно. Виждаше черната фигура загърната в червения пащ. Той се смееше и протягаше призрачната си ръка към ангела. До този призрак, до страхотията, която Кевин никога не можеше да победи стоеше едно момченце с дълъг дървен меч на рамо и го гледаше с физиономия, изразяваше полу-любопитство. Кевин чуваше далеч от себе си и нечии стъпки, които предпочиташе да не чува. Съществото с червения плащ протегна ръката си към него и го докосна, а ангела сякаш се смали пред него. После нечия друга ръка го хвана за рамото и прогони чернилката
- Може и да съм ти ядосан. Но не бих те оставил да умреш от страх - беше Ним. Кевин не знаеше защо го среща на място като това, но му беше благодарен.
- Къде сме?
- Мястото, твърде далече от истинското ни съществуване. Тялото ти, Кевин е там някъде и със сигурност е обградено от куп орки. Но душата ти е с мен в този свят, в който не познаваш никого.
- Какво е това място?
Ним свали ръка от рамото му и му обърна гръб. После се скри в тъмнината и дълго не проговори. Постепенно Кевин започна да се ориентира. Това беше някаква пуста градина, нямаше живот тук.
- Това място.. - започна елфа, подпрял се на изгнило черно дърво - Сигурен съм, че знаеш, че не съм единствен. Много духове като мен съществуват някъде из света. Не, не съм срещал всички. Ние сме тези, които са изхвърлени от отвъдното, за да постигнат нещо тук. Това място, да кажем е нещо като сборен пункт на такива като мен. Въпросът е, че не всеки знае как да стигне до тук. А и едва ли му трябва да стига до тук. Това не е място за всеки..Тук е ужасно.
- Можем ли да си вървим?
- Можем...Но както ти се страхуваш от Него, така и аз се страхувам от Нея.
- Не разбирам...
- Ти видя черната сянка нали?Онзи, който те докосна. Това е този, който е владетелят на тази градина. Прокълнатият, отхвърленият..Но мен не ме е страх от него. Та аз му бях командир!Но няма значение. Това е неговия свят..А аз се страхувам от Нейния.
Кевин отново не го разбра напълно. Не разбираше коя е онази тя..Нямаше значение. Все повече се страхуваше, че Муртаг ще загази.
- Трябва да му помогнеш. Не може да използва Гламдринг сам.
- Да помогна на Муртаг?Невъзможно - елфът наведе глава и започна да избледнява.
- Ним!Къде..Къде отиваш?
- Да му помогна?Невъзможно... - приглушено повтори той и изчезна напълно като остави ангела с протегната към нищото ръка.
- Но...Аз как да изляза?
- "Че може би слънце отново ще има над моята малка, малка градина" - този глас го стресна и съществото се обърна. С ужас осъзна, че той е този, който носи светлина на това място. Черната сянка отново беше тук. Този път пристъпи напред. Червеното му палто се открои добре, черните му коси също. Червеният му поглед се прикова в Кевин.
- Нито трябваше да идвате в Каз Модан, нито тук. Ще ви помогна да излезете. Ще ви помогна за орките. Но трябва да бъдеш силен.
- Ним...
- Капитанът не е в позиция да те измъкне от тук сам. Това може да направи само с мое разрешение. Вярвай ми, зъл съм..Но съм зъл, защото природата ми е такава и защото светът ми ме прави такъв...Бъди силен, бяло същество, същество на деня. И аз ще те изведа от своя свят, за да помогнеш на нечистокръвния.
- Ти знаеш?
- За Муртаг?Някои същества усещат много по-добре от други. Не ми се говори за това с теб. Не си ми приятен. Аз съм роден в тъмнината, заедно със семейството на Муртаг, заедно с орките, заедно с Ним...И хиляди други. Ние сме различни от другите същества. Ти знаеш...Сега се стегни. И бъди готов.
- Нищо не разбирам...Кой си ти?Къде се намирам за бога?
Съществото се засмя, от начало тихо, после все по-силно.
- Командирът не ти обясни на пълно. Той обитава меч. Виждал съм какви ли не. Обитаващи ками, кухненски ножове, игли, копия..Аз самият обитавам един лък. Там, в другия истински свят аз съм само един дух като Ним. И един човек притежава силата ми. Ние не можем да прекрачим това. Изпратени сме тук, защото не сме довършили нещо, когато сме били истински хора.
- Милех, че Ним просто се страхува от света на мъртвите.
- Може и да е така. Но забравяш..да кажем господаря му. Муртаг. Синът му - чернокосият наблегна на последното и отново се усмихна
- Ним трябва да се грижи за Муртаг...Не го е изпълнил докрай.. - замисли се ангела, а съществото кимна доволно.
- Достатъчно...Сега свивай крилата, за да не те нараня.

Докато разговорът протичаше някъде далеч, положението ставаше все по-лошо. Орките нападаха Муртаг от всички страни и май нямаше да се измъкне лесно. Ако го заловяха кой знае какво щеше да се случи. Не искаше това да става. Не трябваше.
"Ним къде си.."
"Тук" медальонът му просветна и Муртаг го стисна изненадано.
"Как..Защо?" нещо го накара да изпусне оръжието си и в ръката му се появи друго. Беше го виждал и преди..В кошмарите си. "Какво си направил, Ним?"
"Не мога да ти обясня...Той ще го направи"
"Здрасти, малкия...Обещах на ангелчето ти да те измъкна от тук...Всички ви...За целта трябва да ми се довериш. Приеми ме като поредния дух, който срещаш. Виждал си ме и преди. Аз съм те виждал и преди, но ти не ме помниш, беше твърде малък, а аз умрях заедно с Ним" гласът се засмя. Беше дрезгав и страховит и Муртаг изобщо не го беше забравил. Лъкът в ръката му се материализира, а в другата се появи най-черната стрела, която Муртаг беше виждал.
"Можеш да стреляш, нали малкия?" продължи гласа все едно нищо не се беше случило "Чувал съм, че стреляш добре. Сега ще използваш моето оръжие. Стреляй пред себе си дори да няма никого. Стреляй и върви след стрелата, която ще изстреляш. Аз ще се погрижа за ангела, ти просто върви. Знам, че оръжието принадлежи на Тир`ре, ти също го знаеш. Ще има много за обяснение, но не сега"
"Но Алу..."
"Тишина..Името ми не е за пред хора, още по малко за пред орки. Ним и аз бяхме от армията на Сянката и това ти е достатъчно. И още нещо общо имаше между теб и мен, не само едно. Стреляй!"
Това го стресна и Муртаг бързо сложи стрелата на мястото й и опъна тетивата. Какво ставаше на последък с всички?

Орките направиха път на стрелата, Муртаг разбираше защо. И той можеше да го направи, но всъщност трябваше да следва това. Стрелата изпускаше зад себе си чернота, а мъжа я следваше без да знае накъде. Не виждаше нищо пред себе си, не виждаше нищо около себе си. Чу, че някой се присъединява към него и разбра, че това е малкият ястреб на рамото му. Беше Кевин. Муртаг го докосна, за да се увери, че е той и усети как птицата трепери. Нещо се беше случило между него и Ним..Или между него и онзи, който беше говорил преди мигове. Муртаг не беше сигурен, но мислеше, че помни този глас. Дали заради спомените на Ним или заради своите не знаеше. Но знаеше, че един от двамата притежатели на Гламдринг познаваше тази черна сянка. А коя беше тя?Муртаг не знаеше.
Постепенно стрелата намали хода си и после спря във въздуха без да падне. Бяха недалеч от портите на Каз Модан, но бяха в безопасност. Никой нямаше да ги види тук. Муртаг приближи стрелата и я хвана, тя остана в ръката му и черната светлина изгасна, лъкът изчезна.
"Много добре. Едва ли ще приемаш похвали от някой като мен. И все пак трябвало е да останеш учител по стрелба..Шегувам се. Ако го беше направил сега Ним нямаше да бъде с теб и нищо от това, което ти се е случвало нямаше да се случи, защото щеше да се срещнеш с мен."
- Нима учителят по стрелба знае а теб?
"О не. Той си няма и на представа кой съм аз. За това знаят малцина. Искам да кажа за мен. Малцина и то не между живите, сега знаеш и ти и ангелчето ти. Но това няма значение. Аз съм дух и не мога да се задържам за дълго тук. Имам господар, на когото трябва да служа. Колкото и странно да ти изглежда"
Съществото се засмя, после стрелата започна да избледнява и изчезна както беше сторил и лъкът. Медальонът отново просветна, което сепна лилавокосия и той бързо го свали от врата си.
- Ако си така добър да не използваш магии когато си на врата ми..Ним какво беше всичко това..Обясни ми!Мъничко поне...
Елфът се материализира, а на лицето му беше изписано едно много сериозно изражение. Той пристъпи напред без да казва и дума. Ястребът от рамото на Муртаг излетя и кацна на едно от дърветата. Ним не му обърна внимание и продължи да се приближава. В един момент нещо в Муртаг се пробуди и той отстъпи. Чувстваше нещо, което го предупреждаваше да се пази. Напипа зад себе си ствол на дърво и се облегна на него. Елфът продължи да върви право към него.
- Ехо Ним..Надявам се че не ти се е случило нещо, което..така де..Слушаш ли ме изобщо?
Но никой не му отговори. Елфът протегна ръка и го докосна. Бялата светлина го погълна и той затвори очи. Сега се намираше далеч. Намираше се насред снега и виелицата пред един замък. Черните дървета шумяха с призрачните си гласове. Покрай лилавокосия минаваха войски. Но никой не го виждаше. Няколко войника дори минаха направо през него. Значи не беше в онази реалност, която беше свикнал да вижда. Това трябваше да бъде минало..Преди много, много години. Реши да последва съществата, които влизаха в замъка. Изглежда бяха командири...Във входната зала беше значително по-топло, защото не духаше вятър
- Ама този зимен демон сериозно иска да ни подлуди..Не стига, че за вчерашното нападение върху главата ми се изсипа цяла лавина, а сега и това - крещеше един от командирите, но млъкна, когато двама последни влязоха в залата и затвориха входната врата.
- Не съм виновен аз, че на теб ти е студено - същият онзи зловещ глас, който принадлежеше на мъж с черни коси, червено наметало и червен дяволски поглед хвърли на пода ненужните дрехи.
- Остави го, имаме по-важни дела - каза онзи до него и Муртаг разпозна в русия младеж с черна ризница и сива униформа под нея самият млад Ним
- Прав си, Никравзи...Да побързаме...
Ним изглеждаше уморен, имаше черни сенки под очите си. Самите му очи обаче светеха в нещо, което Муртаг сметна за желанието на елфа да завладее Каз Модан. Влязоха в тронната зала и се поклониха, както си му беше редът. После всеки от тях даде репорт за някаква битка. А след това един по един започнаха да се оттеглят.
- Още нещо, ваше величество..Къде е господарката Вариаки? - запита Ним преди да се обърне към вратата.
- В стаята си - беше отговорът там някъде от сенките и Ним кимна и понечи да излезе, но чернокосия му приятел го спря.
- Какво ще кажеш за малко кръв, Ним? - запита го, а елфа потръпна.
- Не е нужно, Алу... - изглежда "Алу" беше името му на галено, но чернокосият само се усмихна зловещо
- Сега му е времето - каза още по-зловещо и се обърна към сенките. - Не мислех, че си се размекнал толкова, Ним. Но онова дете ти обикаля мислите твърде много. Аз ще го притежавам. Муртаг...Е мой.
Ним се обърна към него със святкащ поглед.
- Няма да го докоснеш и с пръст. Не напразно предсказанието посочи мен. Ти не ставаш за такава работа.
- Нима ти ставаш?Толкова млад?Осъзнай се, елфче..Само на тринадесет си..Какво мислиш, че ще успееш да направиш за детето?Да го опазиш..Невъзможно!
Ним се намръщи и хвана дръжката на меча, който стоеше препасан на кръста му. Чернокосия се засмя и извади една черна стрела. Подобна на тази, с която порасналият Муртаг беше стрелял преди това да му се случи.
- Бий се! - извика червеноокия и хвана лъка си още преди Муртаг да разбере какво се е случило. Също така бързо лъкът вече беше разделен на две от един черен, дълъг и святкащ ужасяващ меч с руни, ясно изписващи името му. Гламдринг по онова време наистина беше способен да всява страх и Муртаг разбираше защо
- Алу!Детето е мое! - извика младежа и с един боен вик нападна.
"Да си вървим, Кевин" прекъсна някой отговора на Алу, вероятно някой, който не желаеше да показва повече. Ним смяташе, че това е достатъчно. Чертите на залата и битката постепенно избелдняха за Муртаг и той усети как някой го повдига и тръгва на някъде с него. После думите му се изясниха по-добре
- Да вървим при Арвен, докато не е изпратила някоя потеря след нас. - казваше Ним на ангела - Един портал?